Завиждайте ми, че никой не може да прекърши железния ми характер

дата: 07.10.2007
автор:
медия: вестник 24 часа

Лили Иванова в едно интервю за индивидуализма, омразата, любовта и силата да показваш постоянно таланта си

Лили, смятат ви за индивидуалистка? Наистина ли главно на себе си разчитате в трудните моменти?
Винаги съм разчитала на себе си. Ако пък не зная нещо, обикновено питам. Повече обаче са хората, които са разчитали на мен, отколкото аз на тях. Разбира се, че имам приятели, макар да не са много. С тях си говоря често, но не съм от тези, които тръгват да звънят на 10 души, да споделят проблемите си и да питат какво да правят. Защото отговорите са в мен.

Не хленчите, но как преодолявате трудностите?
Ако ги споделя с някого, не смятам че човекът ще ми помогне.Не бих казала, че се затварям. В такива моменти започвам да мисля какво трябва да направя, за да изляза от бъркотията. Преди бях по- експанзивна и директна. Животът ме научи да внимавам, да премислям, да се дръпна настрани и да наблюдавам сцената, героите на нея. Започвам да се питам къде е моето място, ако реша да вляза в пиесата. И каква да бъде моята роля. Сама съм си режисьор, не се вайкам. В такива трудни моменти започвам да преглеждам нови текстове за песни, занимавам се с работата си, за да забравя мръсотията, която ме залива. Бягам, като работя. Друго спасение няма.

Смятате ли, че българите уважават големите личности?
Аз съм това, което съм, благодарение на народа. Значи той ме уважава. Има обаче някои хора, които не са добронамерени към мен, злословят, опитват да се омаловажават това, което правя. Демонстрират дори омраза и ненавист. Не желая въобще да ги коментирам. Това е техен проблем. Щом така са решили, никой не може да ги убеди в обратното. Това са хора с комплекси. Реализираният и щастлив човек е добронамерен. Тези, които не признават величието на другите са нищожества. Можещият човек не парадира. В България обаче съм забелязала, че бездарниците се обединяват, а можещите не се поддържат.

Защо?
Не зная. А трябва талантливият да се научи да оценява другия талант. Аз не си позволявам да уча другите на акъл, но ми се иска българите да се оглеждат по- внимателно наоколо и да забелязват този, който може. Има много талантливи момчета и момичета, които пеят прекрасно, но те стоя встрани, защото не са нахални, нямат връзки и не са с леко поведение. Обикновено се забиват в някое заведение, изкарват си прехраната и се погубват. А по телевизията се лансират хора, които трябва да се занимават с всичко друго, но не и с пеене.

А защо и в музикалната гилдия колегите ви напоследък водят спорове на махленско ниво?
Завистта ходи по хората. Човек вместо да си хаби патроните за безмислици и за глупави спорове, по- добре да седне и да напише текст, или аранжимент за песен. Публиката очаква твореца да твори. От мен какво се очаква? Да пея. Самата аз не обичам да споря. Всеки да мисли каквото си иска.

Проявявате изключително железен характер и устоявате на всякакви атаки. Какво ви дава сили в такива моменти?
Ако трябва да ми завиждат за нещо, то е за железния характер и дисциплина. Никой не може да ми ги отнеме.

Как се гради железен характер?
Животът ме е научил.

А какво включва вашата дисциплина?
Мъдростта идва с възрастта. И аз съм открила много мъдрости. Научила съм се да губя, за да мога да спечеля. Трябва да се отдръпна за нещо, или да се отстъпва леко назад, за да можеш да вървиш напред. Но когато бях 10-годишна, учителят ни п история ни казваше „За да се върви напред, историята трябва да се върне назад”. Но това не е танго. Връщаш се малко назад, оглеждаш се, преценяваш какво си сгрешил и тръгваш напред. Но внимаваш при следващата крачка. Може да е наивно, но така си обяснявам живота. Не обичам абстрактните понятия. Не случайно съм харесвала най- много учителите, които обясняват всичко елементарно.

Има ли все пак ситуация, в която се чувствате безсилна?
Разбира се. Но, какво друго ми остава, освен да отминавам с безразличие хората, които ме карат ад се чувствам така. Не искам да ставам като тях и имам претенции, че не съм. Интересното е, че злобата и лошотията, които се изливат върху мен, ми действат градивно. Казвам си: „Трябва да докажа с работата си коя съм”. Това е моята сила и това разбива опонентите ми.

Признайте честно, кои са жертвите, които сте дали в името на кариерата си?
Който иска да представи лишенията ми от това и онова и диетите ми като жертва, не е прав. Аз сама си избрала този начин на живот и хранене. Не искам да предизвиквам съжаление. Чувала съм понякога: „Ах, тя това не яде. Горката!” Защо да съм горката? Решила съм, че това не трябва да го ям и се чувствам прекрасно. Ако искам да хапна си го позволявам, но не в огромни количества. Не стоя гладна. Говоря за диети, защото хората все за тях ме съжаляват. Може би и от там идва впечатлението, че съм жестока и зла. А аз просто не допускам да ме съжаляват. Уважавам прекалено много себе си, за да разреша такова нещо. Така, че аз жертви не правя. Това за мен са цел, смисъл и успехи.

Очертават ли се според вас тенденции я в попмузиката?
Не обичам да давам оценки, макар че имам мнение за всичко. В случая предпочитам да премълча. Често ми се случва да чета анализи на „капацитети”, които правят такива изказвания за развитието на българската култура и изкуство, че започвам да се смея. Времето ще покаже и докаже много неща. То отсява абсолютно всичко.
Обръщат ли се младите към вас за съвет и вие въобще склонна ли сте да им помогнете?
Не бих казала, че има голям наплив. Даже въобще няма. В Консерваторията не са ме канали, а може би и аз не би трябвало са приема такава покана, защото нямам музикално образование. Сигурно преподавателите се страхуват. Макар, че аз много ги уважавам, защото те имат музикална диплома, каквато аз нямам. Но аз имам друго, което те нямат. Така че можем да се допълваме. Иначе с удоволствие бих помогнала. Давам ноти, текстове, синбек за прослушване без пари. Но за да помогна цялостно на един талантлив човек, трябва да имам условия. Аз ги нямам, а никой не ми е предложил да ми помогне за създаването на школа например. Необходимо е помещение, оборудване, корепетитор, екип от композитори. Т.е. нужни са средства, не може само с голо желание. За да има такава школа трябва да се инвестира, при това възвращаемостта в началото не е голяма. Но когато хората завършат школата, лека- полека ще започнат да изнасят концерти, а там не се влиза безплатно. Важно е, защото когато отидем навън, трябва да се представим с българско изкуство на български език.

Вие сте враг на пеенето на английски?
Абсолютно. През тази година под егидата ми в родния ми град Кубрат се проведе първия конкурс за млади таланти. Моето условие беше да се изпълняват само български песни и то на български. Не искам да слушам друг език от колегите ми в моята държава. Ако някой отиде в чужбина, да пее както си иска. На всички конкурси, на които съм участвала, съм пяла на български. Сега получавам много покани от чужбина. Но аз отново поставям това условие. Искам да пея на български. Не желая да бъда копие. Имам претенции, че съм оригинал. Ако прерисувам картината на един велик художник, ще стана ли велика като него? Например да прекопирам „Мона Лиза”, и то с по-хубави цветове. В този случай ще си остана жалко копие.

Любопитно е вашето обяснение за феномена чалга. Защо тя така избуя?
Чалгата като изкуство предстои да се докаже във времето. Тогава ще стане ясно има ли някаква стойност, или просто е спътник на низките човешки страсти. Ако някои хора обаче си въобразяват, че чалгата ще изчезне, се заблуждават. Но тя трябва да отиде в нишата, откъдето е дошла. Не можем да наложим всички да слушат Моцарт и винаги ще има хора, които ще ги вълнуват елементарните страсти.

Какво стана с желанието ви да играете театър?
Дойдоха да разговарят с мен едни хора, бяха ентусиазирани, а после се отдръпнаха. Сигурно се уплашиха, че ще имам претенции за всичко. Нищо подобно. Просто исках да пробвам нещо. А щом съм стигнала до това решение, значи съм преценила, че ще мога да се справя. Аз не мога да засенча актьорите, те биха ми помогнали да се реализирам. И биха имали полза от този експеримент. Учудена съм, че никой не посмя повече да ми се обади.

Правехте ли репетиции?
Не, обсъждахме коя да бъде пиесата.

Кой е приятелския кръг от хора, на чието мнение непременно държите?
Допреди 2 години имах горчив опит с т.нар. мои приятели, но вече доста внимавам и преценявам кои са фалшиви сред тях. И май наистина няма вечно приятелство, а вечни интереси. Все пак имам до себе си верни кучета – един- двама са, но с тях мога да си позволя да споделям, най- вече по професионални теми. За личните проблеми само се смеем, докато пием кафе. Работя и с много добър екип – музикантите Оги Енев и Орлин Цветанов, тонрежисьорът Ангел Попов – Ачо, аранжорът Емил Бояджиев, Явор Кирин, който ми пише текстовете. С тях подготвяме и новия ми диск, който ще излезе до месец. Тези хора са много дисциплинирани, не се дуят, никога не закъсняват за репетиции. Цяла импресарска дейност си я върша сама. Просто се уверих, защо на вълка му е дебел вратът.

Позната ли ви е скуката?
Не. Някои хора казват: „Ох, много ми е скучно! Ти какво правиш?” Страшно ми е чудно, като чуя това. Никога не само не ми е скучно, но и тъжно. Аз съм работохолик. Не можете да ме видите да седя вкъщи крак върху крак да си почивам. Излизам от дома понякога в 13.30, което ми тежи, защото все пак трябва да стана по- рано. Връщам се в 20 ч. Цял ден имам срещи, искам всичко да огледам, реша и преценя сама. У дома само гледам новините, защото другите предавания са доста особени. Пускам си често и италианска телевизия. Като стане полунощ, сядам на масата, започвам да се занимавам с текстове, обмислям дали да не извадя стара песен от репертоара. Напоследък правя концерти в малки зали в провинцията. Съобразявам се с възможностите на хората, но цените на билетите пак са най- скъпи в сравнение с други концерти. Въпреки това залите са препълнени, чувствам, че хората си отиват доволни и идва все по– млада публика. И тъй като все по-често ме разпитват за старите песни, реших да направя нов аранжимент на някои от тях.

Изпели сте най-хубавите песни за любовта. Не е ли комерсиализирана днес и тя?
Истинската любов, естествено, съществува, но не се среща толкова често. Все се търси някакъв интерес. Обезличават се чувства, идеали, стойностите ги няма. Иначе мисля, че любовта тлее у всеки човек, дори и у престъпника. Но тя трябва да бъде докосната от някого, за да се разгори. Трябва, или дръвца да се сложат, или нещо друго да се направи. Да се грижим за любовта, защото не напразно е казано, че Бог е любов. И ако нещо остане след нас, това е само любовта.

А склонна ли сте да прощавате и кога?
Предателството никога няма да простя. Е, ако някой леко е излъгал за нещо не е страшно. Примерно, поканят ме на масата, но не харесвам това, което са сложили на нея. И казвам, че не съм гладна, а умирам от глад. В такива случаи трябва да се прощава. Не можем да бъдем като цербери. Аз много съм прощавала, но зависи какво. Лично аз не съм предавала нито един човек. Ако ви каже някой подобно нещо, значи лъже.

Имаше период, когато проявихте политическа позиция. Сега като че ли сте се отдръпнали от пеенето за партии.
Аз съм певица и искам да си гледам работата. Напоследък не ме ухажват много партии. Ако ме поканят за някои концерти с удоволствие ще участвам без значение за коя партия. Мисля, че трябва да престанем да се делим на партии и цветове, а да гледаме какъв е човекът, който ни управлява. Аз специално имам приятели от различни цветове.

Отправяте ли понякога молба към Бог?
По-лично нещо от контакта с Бога няма. А, когато човек се моли за нещо, свидетели няма. Така че и аз няма да кажа за какво се моля. Не съм от хората, които ходят всеки ден на църква, нося в себе си вярата. Човек не трябва да демонстрира религиозните си чувства. Ходя често на девическия манастир в Самоков. Монахините са ми приятелки и там в продължение на часове водим разговори. Човек се успокоява за много неща. По мое желание бяха изографисани две икони. Едната е „Цветница”, а другата е в памет на майка ми. Помолих след това един художник да ми нарисува втората и за вкъщи. Когато бях в Украйна един човек ми подари дълга кърпа бродирана от майка му. Цял живот тя седяла върху нейната икона. И аз си я закачих на моята икона, а до нея има едно кандилце, което беше на моята майка. Всъщност то е единственият предмет, който съм запазила от нея.

Вашето определение за щастие?
Щастието е достигната мечта, която ме води към следващата. Аз съм щастлива дори, когато имам нова песен. Не е нужно да притежаваш самолет, за да си щастлив. Хората, които са все неудовлетворени,са обикновено тези, които имат много пари.