Гражданинът отдясно

дата: 25.02.1987
автор: Дарина Герова
медия: вестник Труд

Гражданинът от дясната ми страна не даваше признаци, че е на естраден концерт. Със същото равнодушие навярно би отишъл в поликлиниката да чака реда си за зъболекар.

Накрая, когато Лили попита какво да изпълни „на бис” и повтори не друго, а „Самота” по текст на Надежда Захариева и музика на Митко Щерев (по желание на публиката, уви точно „Самота”…..) и тогава нищо не се промени в позата на облегналия се гражданин…

Народът се веселеше и радваше – мъже и жени, деца и младежи – от всякакви възрасти, пляскаха в такт и ритмуваха с глава. Зала „Универсиада” бе препълнена – и сигурно е била препълнена и предишната вечер когато Лили Иванова е изнасяла същия концерт….

Но думата ми не случайно е за гражданина отдясно. (По неизвестни причини новата касиерка на Концертна дирекция не ме уважи като „средство за информация” и ме изпрати в едно от страничните депа на залата, тъкмо за да седна до гражданина с пуловера и невъзмутимото държание.)

Знаете какво е странично зрение. То обхваща и седящия до тебе, когото, без да искаш, забелязваш изведнъж, набива ти се в очите и те дразни, разваля ти настроението, изпортва нещата, както се казва на роден език.

Имаме си такива – съднеци. Седят, гледат, чакат…. Какво чакат?

Тоя човек сигурно никога не е обичал – заклеймих го. Лили Иванова пее от много години за любовта и пее хубаво, за разлика от много естрадни певци, които прославят любовта сякаш отвън, отстрани. Лили пее за любовта от свое име на личността Лили Иванова, от името на добрата артистка Лили Иванова.

По едно време реших, че случайният ми съсед не е българин. Ако беше българин, би забелязал каква ясна дикция има нашата водеща естрадна певица, как чисти и ясни се чуват в затихването си най- затъмнените ни съгласни. Една уж нищо и никаква песен, а българският ни език се появява сякаш преобразен в празничен вид.

Преди двадесет години ме прихвана да я интервюирам. Разговаряхме след една репетиция в зала „България”, около оркестрантите сновеше любимото й кученце, тя правеше фасони, които всички й прощавахме, а Петко Ценков, фоторепортер в същия вестник, където тогава работех, дойде по едно време и я снима. Подари ми снимка със свой надпис „Една от перличките на България”. Материалът излезе под надслов „Лили пее” и беше пълен със суперлативи. Аз не пишех за нея. Аз и ръкоплясках. Но помня, че в интервюто имаше няколко думи, които ми се иска да повторя отново. Певицата Лили Иванова се изповядваше в свят и висш дълг – да изпълнява български естрадни песни на родния си език. (Тя остава вярна на обещанието си и договора й с ГДР съвсем не е отклонение от това нейно жизнено правило. Този договор, както пишеха романистите от миналия век – той е една съвсем друга история, драги читателю…)

Но да се върнем в зала „Универсиада” на 18 т.м. вечерта и да видим какво става с гражданина отдясно.

Лили пееше и даряваше с усмивки почитателите си, промъкваше се по пътеките и стигаше до последния ред на залата, за да се доближи до своите почитатели, отделили тази топла февруарска вечер, за да я чуят, да и се насладят…

Не може да се преразкаже онова, което се четеше по лицата на хората. Мнозина ставаха, за да следят „пробега” на певицата, смееха се радостно, не злобно, не завистливо, не сеирджийски, разглеждаха с голям интерес костюмите й (един – за първата част на концерта, и втори – за втората част на концерта). Каква въпиюща нужда има зрителското ни око от пищни и необичайни ефекти! Колко малко са празниците по естрадите ни! Особено вълнение у мен предизвикаха децата и момичетата с букети и младите, които й целуваха ръката, и онзи неизвестен войник с карамфилите, и една пълничка, поживяла жена, която не се посвени да излезе на подиума – само и само за да й благодари. Лили пееше, по пътечките децата подскачаха в ритъма на българската естрадна песен, младежите се поклащаха, по-възрастните се усмихваха със съучастие, а гражданинът отдясно не мърдаше в проклетия си пуловер. Опитах се да го изключа от страничното си зрение.

Слушах, танцувах си, радвах се, че все повече хора се отлепват от столовете. Мислех си – едно е да дремеш пред телевизора и да се чудиш за какъв недостатък на предаването да се заловиш, а друго е в залата на концерта, сред атмосфера на постепенно нарастващо вълнение, когато хората си почиват и се радват ЗАЕДНО.

Може и ние да стигнем до там – да се разтоварваме естествено и естетично на концерти. Да не стоим по местата си като бастуни нали затова се е родила естрадата – да раздвижи скованата замрялост на симфоничните и оперните зали и да донесе друг вид удоволствие на хората.

„Свири, свири, щурче!”….. – пееше Лили стиховете на Дамян Дамянов по музика на Найден Андреев, а гражданинът отдясно мълчеше, гледаше и не мърдаше.

Ритъм, мелодии, съчувствие между изпълнители и публика – концертът отиваше към своя край, когато Йорданка Христова се появи между почитателите с букети и след едно от последните изпълнения благодари на всички ни. Красива постъпка, която развълнува и певицата и публиката.

А гражданинът отдясно не промени вида на лицето си.

Сещате се, че в края на концерта вместо да ида да взема автограф от Лили Иванова, аз се обърнах към съседа си, за да го попитам не му ли хареса нито една песен? За какво бе дошъл?

Повдигна раменете си. Чужденец? (Не крия – ужасно се зарадвах). Не. Никакъв чужденец. Разбра ме – значи не е чужденец, но имаше в държанието му нещо особено…

Почаках да излезем. Навън в осветеното фоайе още по-достолепно се белееха косите му, пуловерът му личеше, че е плетен от нашенска овча вълна. Показа ми ушите си.
Поклати глава.

Гражданинът бе глух.

– Исках да я видя – продума ми грапаво, точно така, както говорят хората с този вроден недостатък – нищо не изпуснах!

Ето – този подарък вместо букет искам да поднеса на певицата Лили Иванова за нейния концерт в столицата на 18 т.м.