Феноменът Лили Иванова

дата: 10.12.1980
автор: проф. Иван Славов
медия: вестник Народна култура

Защо феномен а не явление? Макар равнозначни двете понятия нюансират откликата между ефимерна яркост и трайно излъчване, сензацията и дълбокия отзвук в душите на хората. Пред техния поглед се появяват и бързо изчезват множество герои за час, фаворити и мними знаменитости, родени между две въздишки на модата, но само срещата с големия артист е събитие. И едва когато неговата съдба съвпадне с разцвета на някоя епохално явление на века, когато чрез него, с него и след него запеят милионите, а поезията намери най- пряк път към техните сърца, артистът става феномен. Двадесет годишната кариера на Лили Иванова и отрежда заслужено място в тази привилегирована категория.

На какво се дължи нейната огромна и несекваща популярност? Призванието и обичта на милионите поклонници на Лили Иванова са толкова спонтанни, колкото естествено е нейното израстване благодарение на изключителния й глас, трудолюбие и всеотдайност на изкуството.

За таланта срещата с времето е съдбоносна. Едно- две десетилетия по-рано или по-късно Лили Иванова нямаше да бъде феноменът, който приковава така магнетично вниманието на една действително общонародна и интернационална аудитория, 60 – те години от нашия век: време на „Битълз” на битниците на Запад, на „поколението X” в Англия наречено „тинейджъри”, на постепенното възкресяване на стария градски фолклор и механджийска музика у нас, която закрея, а след това се развихри в ресторанти тип „Гамбринус” и битовите заведения. Време на разчупване на остарели форми и средства на въздействие на съзнанието на хората, добило особен размах след Априлският пленум. Да се премине направо от агитките и масовите песни към рока, от Аспарух Лешников и Катя Ванкова към Елвис Пресли и Луис Амстронг, беше невъзможно и неловко. Българинът предпочита мелодичната линия, лирично- носталгичното в любовта, той се бои от разлъката и се опива от нейното предчувствие, без да се примирява с трагичните развръзки. Някой трябваше да даде израз на тези отново напиращи чувства, забравени или подтиснати в суровите години на войната и класовите схватки. Лили Иванова и другите с нея трябваше да бъдат, едно начало, без друго начало на родна почва и в това търсене, опипване, проверка имаше и наивност, и подражателство, и несръчни жестове, и преднамерени ефекти, но над всичко преобладаваше поривът към красотата и нежността – жадувани от всеки състояния, които животът рядко предлага, тъкмо когато изнемогваме за тях.

Едно истински доловено или подсказано от покровителите и вдъхновителите на Лили Иванова насочване към този дух на  времето, към вкуса на масите и новия стил в естрадната музика внезапно я наложи на всеобщото внимание. А след това дойдоха и първите сериозни изпитания. Опитаха се да я представят за подражание на Рита Павоне, Мирей Матийо, отдаваха всичко на природните й данни, за да оспорят артистичността й, да се усъмнят в нейната естетическа култура. Упрекваха я в самоповторение, жестока реторика и маниерност. Признаваха й дарование, като провинциално явление. Шеметното разрастване на световната естрада засили конкуренцията, повиши критериите и ако Лили Иванова бе останала само в нашите рамки, тя щеше да потвърди скептичните прогнози. Но тя се оказа удивително амбициозна, непримирима в стремежа си към самоусъвършенствуване и докато мнозина от нейната творческа генерация превърнаха самоповторението в амплоа, Лили Иванова изгради собствен стил – европейски по значимост и български по самобитност. Тя го насити със собствени интонации, вдъхна му искри от онова тайнствено дуенде, възпято от Лорка, което превръща гласа в течен метал, баналните думи – в голяма поезия, а артиста – в жрец на своето изкуство.

Защо тази леококрила женичка отминавана великодушно от времето, е толкова обичана, та дори скептици като мене, макар късно, признаха това? Защо тя в разговори, възклицания и посвещения фигурира с гальовното име Лили? Защо нейната публика обхваща всички възрастови и културни пластове от народа? Саркастичното подмятане, че била певица на елегичната женска възраст, се опровергава от факта, че хиляди младежи и двойки, запалени по Елвис Пресли и Джон Траволта, меломани и дискомани намират в сърцата си място и за Лили Иванова.

Светът изпитва огромна нужда от нежност, макар не така сантиментална и риторична, както в старинните романси и довоенни шлагери. Сред толкова отрезвяващи и разочароващи неща, след господството на музиката, атакуваща инстинктите и усещанията, душата и сърцето потърсиха отново правата си. И тъкмо Лили Иванова даде глас на този копнеж по топлота, романтична любов и повик за всеотдайност, каквито срещаме в стиховете на Жак Превер и Пабло Неруда, Павел Матев и Дамян Дамянов. И нека не корим милионите сърца, закопнели за ласка, че се разнежват и стават макар и за миг сантиментални, обгърнати от песенната стихия на Лили Иванова. Нека забравим за миг интелигентското си високомерие, подчертаващо като вечно деленето на „висши” и „нисши”  жанрове в музиката, а да се замислим повече за човека, комуто не само хляб, но и рози са нужни. И тъкмо този човек, а такива като него са милиони, които рядко или въобще нямат време за истинска поезия, преживява поетични трепети с песните на Лили Иванова. И ако това още не е сигурно доказателство за автентична поезия, все пак е път или нагласа за бъдеща среща с тях.

Лили Иванова пее за щастлива любов, но като че ли акцентира върху носталгичните й нотки. Защо? Не поради личното разположение към тъгата и недоверие към това възвишено чувство, а защото щастливата любов не се осъзнава в мига на изживяването, вярва в безкрайността си и тъкмо в тази илюзорна непобедимост е нейното величие и трагизъм. Лили Иванова успява да предаде тъкмо това предчувствие, да загатне раздялата изпитанието или изневярата зад златистият мираж на въображението, без да се отказва завинаги от любовта, защото светът без нея опустява, а хората стават като ненужни един на друг. Тя превърна в песен надеждите и желанията на милионите, нашата молитва за пощада пред ерозията на времето, нашето голямо очакване на звездния миг, в който тайно вярваме. С песните на Лили Иванова ние водим макар ефимерни диалози с вечността, наречена любов, вечност, понеже се подновява при всяко поколение, и ефимерност, защото младостта и любовта се предлагат еднократно и не на всички. И тази привидно лековата мимолетна и „несериозна” музика понякога излъчва повече поезия и философски смисъл, отколкото елитарните послания на поети и композитори към избраниците и бъдните поколения!

Най-поле обяснението на феномена Лили Иванова е в младостта, която тя олицетворява, в ненаситната и жажда за любов и нежност, с която наелектризира своите слушатели. Неспокойна щастлива с мига и неудовлетворена от него, винаги търсеща голямото чувство – може би повече мит, отколкото постижима реалност, но тревожещо и увличащо с безкрайността, която обещава. Лили Иванова вече двадесет години държи в „топлите си длани” сърцата на милиони обожатели, без да ги разочарова. И ако тя изживява не малко житейски и артистични кризи и бури, ако не винаги е била вярна на своето амплоа, а художественият вкус не всякога е бил най- добрият й съветник, всичко това само разкрива вътрешният драматизъм на един привидно лесен, едва ли не окъпан в розови багри живот, зад който има толкова борба и воля за съвършенство.

И ако времето подари на Лили Иванова непреходна младост, нейните поклонници й се отблагодаряват с непреходната си любов.