Аз пък ви прощавам, маестро…

дата: 28.03.1999
автор: Дамян Дамянов
медия: вестник Труд

Лили Иванова: Оставяйки с най-добри чувства към великия поет Дамян Дамянов, който продължава да живее в сърцето ми, моля моите почитатели, прочитайки статията „Аз пък Ви прощавам, Маестро…” да преценят сами какво е криел зад маската на лицемерието си т. нар. Маестро Тончо Русев – човекът, който полетя на крилете ми не и без великото участие на гениалния Дамян Дамянов.

АЗ ПЪК ВИ ПРОЩАВАМ, МАЕСТРО…

Здравейте, талантливи Маестро! Бих се обърнал на „ти”, „драги Тончо” или „Майсторе”, тъй както се наричахме някога. Но това добро приятелство от годините мъртвее под леда, натрупан помежду ни. С Вас ни свързваше дълго творчество и лично приятелство и да го одера от душата си, би било равносилно да дера живи късове от тая без друго толкова драна моя душа. Все едно. По нея, по душата ми, ме захапаха думите Ви, казани в отговор на въпроса на журналистката Валерия Велева в интервюто Ви във в. „Труд” от 20 март т. г.

– Сдобрихте ли се с Дамян Дамянов? – Ви пита тя.

– Не. И никога няма да му простя! – й отговаряте Вие.

Само че дезинформирате кога, как и защо сме се скарали. Ще опресня паметта ви. На въпрос защо сте се скарали с Лили Иванова, в интервюто си Вие казвате: „В основите на скандала бяха думите на поета Дамян Дамянов, който написа стотици естрадни песни, че забавната музика е „битпазар.”

Да, така беше. Имаше такъв материал „Песен или бит пазар” и той се появи във в.”Работническо дело”, бр.13 от 13.01.1982 г. Написах го в момент на гняв, предизвикан от самия Вас. И въпреки това името Ви не фигурираше в него. Това, което Вие и аз, читателите не го знаят. Затова ще ги запознаем с историята на нашето приятелство, което, сега си давам сметка, че може би за Вас е било само изгодно сътрудничество. Извинявам се за самонахалството, но когато се появихте в живота ми с написано по стихотворението ми „Звезди” песен, аз бях вече известен поет, а Вие – все още неизвестен композитор. Но много талантлив, не отричам. Благодаря Ви, че ме убедихте да пиша за българската естрада, която по онова време не се ползваше с особена почит от колегите ми, дори имаше гласове на стари поети да не си цапам перото… „Изцапах” си го и не съжалявам. По онова време просто Лили Иванова вече беше номер едно сред певиците, получила, доколкото помня, две сериозни международни отличия.

За Ваш и мой късмет се беше появил луфт между нея и композитора, създал печелившите й песни, и тя го замести с нашия тандем. Мисля, че това беше и звездния миг на българската естрада – появиха се едни от най-хубавите български песни, написани от Вас и мен и изпълнени от Лили. Нашето трио изглеждаше като бетон.
И все пак по едно време започнах да се дразня, че хората ме възприемаха като личен биограф на Лили Иванова. И Ви предложих и да пишем и за други певци. Вие ме разубеждавахте с думите: „Майсторе, разбирам те, но тя е златна кокошка.” Прав бяхте. Обичаха я хората, купуваха плочите й в милиони тиражи и с ръка на сърцето признавам, че ако нещо съм придобил в живота си, то е било тъкмо от „златните яйца”, „снесени” от Лили… От поезия само нищо не се печели. Поне в България… Вие бяхте наложили ембарго над мен за другите композитори… Тук ми се иска да опровергая едно Ваше твърдение, давани в други интервюта – че винаги сте писали само по готови стихотворения и никога, ама никога не сте карали поет да пише по готова Ваша музика. Ех, Маестро, ами как написахте „Априлска шега”, Панаири”, „Детство”, „От град на град”, хайде да не ги изброявам всичките… Може би сте забравили как стояхме по седем – осем часа в малката къщичка на ул. „Отец Паисий”, за да напиша думите към сътворената преди това от Вас музика… Благодарение на тази песен и Вие, а аз сменихме няколко адреса… Няма съмнение, ако бяхме се родили в друга държава, сигурно бихме си купили и имения…

Другите ми спомени ще си останат мъжка тайна…

И Вие се бяхте зарекли да не пишете с други поети, но ми изневерявахте от време на време. С Павел Матев, вдигайки рамене с обяснение: „Нема как, майсторе, министър на културата е.” С Ваньо Велчев, заради българската солидарност… Всъщност аз не съм ревнувал никого, освен жена си.

Тази наша творческа идилия продължи до лятото на 1981 година, когато след поредния „Златен Орфей” Вие пристигнахте у дома гневен и заявихте: „ Майсторе, дай да ебем майката на тая кубратска слугиня!” (Извинявайте, драги читатели, цитатът е точен.) Доколкото разбрах, сте влезли в пререкание с Лили на Слънчев бряг. За какво точно – не знам. Не научих. Май че тя се подразнила, че сте хвалили изгряващата тогава Камелия Тодорова, а пък Вие сте се подразнили, че тя е изпяла песен на Найден Андреев по моето стихотворение „Щурче”. Все едно, войната между вас двамата беше започнала и Вие решихте да ме използвате за маша. Искахте да напиша писмо, с което да забраня да се изпълнява песента „Щурче” по БНР. Колебаех се дали да не Ви послушам. Уверявахте ме, че Лили и без това залязва. Че няма да останем без пари, защото ще напишем повече песни, ще ги сложим в „човките” на повечето певци и ще „вържем” гащите. Но като останах насаме със себе си, не можах да приема, че ще обърна гръб на човека, който с гласа си е занесъл мойте стихове във всеки български дом. Затова не написах поисканото от Вас писмо до Радио София, а подписах едно друго, донесено от Лили, с което разрешавах тя да изпълнява въпросната песен…

Признах си „греха”. Вие се разсърдихте. И потресен от всичко това, седнах и написах статията „Песен или битпазар”. Извиках Ви, дадох Ви да я прочетете. Вие казахте „Ако това излезе, повече няма да сме приятели.” Така и стана. Малко след това от сп. „Българска музика” ме помолиха да напиша материал за Вашата петдесетгодишнина. Написах го, все едно, че между нас не се е случило нищо. Той излезе в бр. 4 от април 1982 г. Няколко страници след това имаше Ваше интервю, в което споделяхте: „Ако продължавах да пиша само за Лили и само по текстове на Дамян, отдавна щях да свърша като автор”…

Е, не свършихме и двамата като автори. По времето, когато Ви смятах за най-големия си приятел, написах един „Реквием” за нас двамата…. И Ви помолих да напишете музика. Ще си остане написана.

Това е, драги Маестро, истината от моята гледна точка. Не сте се скарали с Лили Иванова заради мен. И аз отказах да ви стана маша.

Най-искрено Ви желая да сте жив и здрав, за да напишете още хиляди песни !
П.П. Отговарям със закъснение на захапката Ви. Защото приятел ми донесе е една седмица по-късно броя на в. „Труд” с Вашето интервю.